НА СЕЛО

11 април 2020. Ден 29-ти от обявеното извънредно положение. След като стриктно сме се самоизолирали почти месец ни се налага да отидем до близко село, за да занесем хранителни провизии на наши роднини. Колата им е повредена, а в селото има само един малък магазин, който е доста оскъдно зареден. Попълваме декларациите и тръгваме. Сами се вълнува най-много, защото ще види братовчедите си.

Приготвила съм две луковички от минзухар и зюмбюл, които вече прецъфтяха, за да ги засадим в градината. Докато гледам Сами как се радва на поливането на цветята и играта в двора тайно започвам да завиждам на хората, които в момента живеят извън града. Най-малкото поне децата им могат да излизат на чист въздух без родителите им да търчат след тях постоянно крещейки “Не пипай никъде”.

Докато наблюдавам децата, които безгрижно се забавляват, в съзнанието ми изплуват спомени от моите детски години. Нямаше ваканция, през която да не съм на село при баба и дядо. Детството ми беше изпълнено с невероятни преживявания, за които и до днес си спомням с любов. Едни от най-прекрасните ми години…

Няма как да забравя аромата на прясно откъснати домати, на мокрите улици след летния пороен дъжд, на домашната лютеница на баба. Среднощните игри на стражари и апаши и криеница по съседските дворове. Бабите ни, които са седнали на седянка пред вкъщи и разказват истории, а ние ги слушаме захласнато, сгушени един до друг на тротоара. Първият любовен трепет…

Сутрин се събуждах от кукуригането на петела и миризмата на бабините мекици, а все още незакусила някой вече ме викаше за игра от улицата. С дядо ми ходехме заедно на паша с козите, обикаляхме баирите, а на обед изгладнели сядахме под сянката на някое дърво да починем. Такива са моите спомени от детството. Жалко, че детето ми няма да има този късмет.

От друга страна сме свикнали с града и вече сме се сраснали с него. Мръсният въздух вече няма да е проблем, защото всички си имаме маски.

Ако навремето имах фотоапарат под ръка сигурно щях да снимам всичко, а нямам нито един запечатан момент на хартия от тези мигове. Сега си давам сметка каква стойност има фотографията – тя ни връща отново онова носталгично чувство по отминалите времена, възражда паметта ни и остава следа за цял живот. Обещавам си, когато пандемията отмине да се разходя до селото на баба и дядо и да покажа на Сами къде съм прекарала детството си.

След дългата следобедна игра е време за почивка, героите са изморени и мигом се предават пред съня.

Връщайки се в София по-късно през деня дори гледката на запечатаните детски площадки не може да прогони от мислите ми хубавите спомени от дните ми прекарани на село.

#ОстаниВкъщи в очакване на следващата доза визуални „Разкази по време на пандемия“.

С обич,
Ц.