Призрачният град

28 март 2020 г. Ден 16 от обявеното извънредно положение в България и самоналожената социалната изолация. Пролетта е в разгара си, но разбирам това единствено, защото сезонната ми алергия вече се обажда. Все по-рядко излизам от дома, но се налага да го направя, за да занеса хранителни продукти на майка ми, която живее в центъра на София. Тръгвам с колата, а фотоапаратът е плътно с мен.

Пътят ми минава през централната част на града и спирам пред Националната художествена галерия. Толкова празна София не съм я виждала дори и по Коледните празници, когато всичко живо се изнася на някъде.

Решавам да се разходя малко и да разгледам наоколо. На стената на галерията виждам рекламен винил на експозиция с името “италия – невидимите истории”. Асоциацията със случващото се в страната на любовта, виното и вкусната храна, положение с коронавируса ми се струва интересно съвпадение.

Макар, че времето в града е спряло, то природата не е. Навън наистина е красиво и растенията започват да се събуждат от зимния си сън.

Порадии обявеното извънредно положение всички ресторанти и повечето магазини в района са затворени. Перфектно чистите им до скоро витрини са вече зацапани, част от собствениците им са се заели да правят ремонт, а други са освободили помещенията и на прозорците им тъжно се четат надписи “Дава се под наем”.

Най-много ме натъжи гледката на едно емблематично място  – празната алея на софийския Монмартът, както още наричат ул. “Париж”. От както се помня това място е изпълнено с веселата глъчка и шарен колорит на знайни и незнайни български творци, художници и актиквари. Точно тук са избрали да продават произведенията си редица талантливи автори, а сега празните скелета и рамки подпряни грижливо по края на алеята навяват само тъга.

На края на алеята, точно срещу храм “Св. София” стоеше самотна единствената работеща сергия. Приближих се и поздравих човека. Казва се Николай. От години продава антикварни предмети на това място и има редовни клиенти, включително чужденци. Каза тъжно, че до няколко дни вероятно и той ще бъде принуден да затвори сергията си.

Продължих по пътя си и направих още няколко кадъра. Спрях се в градинката на “Кристал’, където покритите с бели платна изложбени рамки ми навяха спомени за една от първите изложби, в които участвах със сватбени фотографии. Градинките бяха пусти с изключение на двама трима възрастни хора.

Кварталът, в който съм израснала е много красив. Малките кокетни улички, къщите с дворчета и ниските кооперации са характерни за този район. Още по-красива е улицата ни през пролетта, когато цъфтят дърветата.

Майка ми ме посреща още от прозореца. Оставям продуктите пред вратата без да влизам, разменяме няколко думи и се сбогуваме. Мъчно ми е, че не можем да прекараме повече време заедно. Вероятно на нея й е още по-мъчно, защото не може да вижда внучето си както преди.

#ОстаниВкъщи в очакване на следващата доза визуални „Разкази по време на пандемия“.

С обич,
Ц.